8 март винаги е бил празник на жената, ден, в който светът признава нейната сила, нежност и любов. Но за мен той никога не е бил просто „ден на жената“. Той беше денят на моята майка.
За нея този ден беше по-важен дори от рождения ѝ ден. Всяка година на 8 март ни водеше на ресторант, събираше ни около себе си и превръщаше обикновения ден в празник, изпълнен с топлина и обич. Още от детската градина аз го разбирах не като ден за жените, а като ден за моята майка. Беше нейният ден – денят, в който аз ѝ казвах „Обичам те“ не само с думи, но и с цялото си сърце.
Преди 11 години, точно на 8 март, направих нещо, с което исках истински да я изненадам – татуирах името ѝ, Таня (Tanya), на ръката си, най-близо до сърцето. Исках тя винаги да знае колко много я обичам. Исках да ѝ покажа, че докато съм жив, тя ще бъде част от мен, винаги до сърцето ми.
Но когато загубиш човека, който е правел този ден специален, празникът остава, но радостта изчезва. Цветята вече не са същите. Поздравите звучат празно. А празникът се превръща в болка, в спомен, в едно огромно „липсваш ми“.
Почивай в мир, мамо! Този ден винаги ще бъде твой.
