Оставката на правителството отново отвори една от най-чувствителните теми в българското общество – приемането на еврото. За голяма част от хората този процес никога не е бил истински обществен консенсус, а решение, взето „отгоре“, без референдум и без реален обществен дебат. Именно затова след политическата криза логичният въпрос е дали България все още е задължена да въведе еврото и какви са реалните варианти това да бъде спряно или поне отложено.
На първо място трябва ясно да се каже, че България има поет ангажимент за приемане на еврото още с договора си за присъединяване към Европейския съюз. В него обаче няма фиксирана дата. Това означава, че страната ни е длъжна „по принцип“ да приеме общата валута, но не и „по конкретен график“. Именно тук се отваря политическото пространство за маневри, отлагане и блокиране на процеса.
Един от най-реалистичните варианти е ново правителство да вземе политическо решение да замрази подготовката. Това включва спиране на законодателните промени, отказ от активна информационна кампания и преустановяване на техническите действия по смяната на валутата. Без такава подготовка Европейската централна банка и Европейската комисия няма как да дадат зелена светлина за членство в еврозоната. На практика процесът се „поставя във фризер“, без официален отказ.
Вторият ключов механизъм е свързан с т.нар. конвергентни доклади. Те се изготвят само ако държавата кандидат официално поиска това. Ако служебен кабинет или ново редовно правителство реши да не подава искане за такъв доклад, процесът автоматично спира. Без положителен доклад няма приемане на еврото, независимо какви макроикономически показатели има страната.
Съществува и вариант България умишлено да не покрива част от критериите за членство, най-вече тези за инфлацията и бюджетния дефицит. Това не изисква формален отказ, а просто различна икономическа политика. В подобна ситуация страната остава в ЕС, но извън еврозоната, както е с държави като Полша, Унгария и Чехия, които години наред не бързат да приемат еврото.
Особено чувствителна тема остава въпросът за референдум. Макар подобно допитване да няма задължителна юридическа сила спрямо европейските институции, то би имало огромна политическа тежест. Ако мнозинството от българските граждани ясно се произнесе против еврото, всяко правителство ще бъде поставено под сериозен обществен натиск да не продължава процеса. Това би дало силен аргумент пред Брюксел, че липсва обществено съгласие.
В правен план едностранен окончателен отказ от еврото би означавал преразглеждане на договорите с ЕС – сценарий, който на този етап изглежда малко вероятен. Реалността обаче показва, че Европейският съюз не налага със сила въвеждането на еврото, ако дадена държава системно не предприема необходимите стъпки. Натиск има, но крайното решение остава политическо.
За много българи притесненията са свързани с поскъпване, загуба на контрол върху финансите и изчезване на лева като символ на държавността. Факт е, че тези страхове така и не бяха адресирани убедително, а темата често се свеждаше до експертен разговор, далеч от ежедневните проблеми на хората. Именно това създаде усещането, че еврото е „наложено“, а не избрано.
В заключение, оставката на кабинета не означава автоматично отказ от еврото, но отваря реална възможност процесът да бъде спрян или отложен за дълго време. Всичко зависи от политическата воля на следващото правителство и от това дали ще се вслуша в обществените нагласи. България не е притисната от твърд срок, а изборът дали и кога да се въведе еврото остава, поне засега, в българските ръце.
Автор: Методи Байрактарски / Yugozapad.com
За още интересни новини ни последвайте във Фейсбук – facebook.com/YugozapadNEWS
