Срамно е, когато една община забравя хората, които са ѝ дали най-много. Но забравата не просто е факт — тя е изписана с липсващи букви върху паметник, който би трябвало да бъде символ на признателност и памет. Жената, чиято щедрост и благородство са осигурили дом за стотици деца без родители, днес стои обезличена, а нейният бюст е оставен да гние в пренебрежение. Надписът под паметника ѝ е почти изцяло изчезнал – от него e останало само „Олга тав… в“, които не казват нищо на случайния минувач. Не става ясно нито коя е тя, нито защо изобщо е поставен този паметник. Това е олицетворение на пълното безразличие към историческата памет и към достойните личности, които са оставили трайна следа в живота на града.
Олга Стоянова е една от големите дарителки в историята на своя град и община. Със собствени средства и завещан имот тя е подпомогнала създаването на Дом за деца, лишени от родителска грижа, който дълги години носи нейното име. Стотици деца, останали без роднини, са намерили грижа, възпитание и шанс за живот благодарение на нея. Но днес институциите са превърнали паметника ѝ в безименна скулптура, изоставена и забравена. Домът беше закрит през 2020 година в рамките на т.нар. „деинституционализация“, но какво оправдание има общината, че пет години по-късно паметникът ѝ стои като анонимен бюст, който не разказва нищо за своята героиня?
Дори елементарна табела с обяснение липсва. Няма контекст. Няма история. И най-фрапиращото – няма име. Името, което в продължение на поколения се е произнасяло с уважение, днес не може да бъде дори прочетено. Това не е просто нехайство. Това е изтриване. Изтриване на памет, на признателност, на човещина. Нима една община не може да си позволи поддръжка на елементарен надпис? Не става дума за пари, а за отношение. За морал. За съвест.
Паметникът на Олга Стоянова не е изолиран случай, а симптом. Симптом на една все по-дълбока безотговорност към културната и социална памет. Всяка година слушаме речи за традиции, минало и герои. Но какво значат думите, когато действията показват обратното? Когато оставим паметниците си да се разпадат, какво казваме на децата си? Че дори хората, които са дали всичко от себе си за другите, ще бъдат забравени веднага щом изчезнат от този свят?
Общината дължи не само ремонт на паметника. Дължи извинение. И то не само на една жена, а на самата идея за благодарност и историческа памет. Да се върнат липсващите букви е най-малкото. Да се постави информационна табела – също. Но по-важното е институциите най-сетне да осъзнаят, че паметник не значи само фигура от бронз и камък. Паметник значи отговорност. Задължение да се помни. Задължение да се предава. И когато това не се случва, обществото не просто забравя своите герои – то забравя и себе си.
Тази жена заслужава много повече от няколко останали букви. Общината дължи тази памет – не защото тя е поискала благодарност, а защото всяко общество не може да съществува без нея.
Автор: Методи Байрактарски / Yugozapad.com
За още интересни новини ни последвайте във Фейсбук – facebook.com/YugozapadNEWS
