Публикуваме без редакторска намеса разказ на Неси Арнауд, споделен в социалната мрежа Фейсбук, в който тя описва преживяното от нея по време на изборния процес като член на СИК в Благоевград:
Мили хора,
Искам да ви разкажа на какво унижение и обиди бях подложена на 18 и 19 април 2026 г., докато бях член на СИК в избирателна секция 010300101 в гр. Благоевград от Алекс Муса Мекльов – секретар в комисията.
Още като отидохме на 18 април да взимаме бюлетините пред общината, нямаше достатъчно хора от нашата комисия, за да ни дадат бюлетините. Този господин беше там пред входа и не си помръдна пръста да влезе с нас, а се скри, при положение че беше на позиция секретар. Трябваше аз да търча с останалите по най-бързия начин из общината, тъй като оставаха броени минути да влезем, иначе нямаше да ни дадат бюлетините и трябваше пак да ходим в 16 часа. После, с последни сили от умора и бързане, из общината трябваше да отида в съответното училище.
И отивам аз в училището, сядам да си почивам, а господинът, който не направи нищо при взимането на бюлетините, с най-голяма наглост и неуважение говореше на хората, които идваха при нас и питаха как се справяме с подреждането на секцията. Той каза следното, цитирам: „Някои хора работят, някои са дошли на почивка тук“.
Как не го беше срам да изрече подобни думи, при положение че той се скри при взимането на бюлетините, а аз – момиче с двигателни проблеми – търчах из общината за чувалите с бюлетините и благодарение на мен ги взехме. Иначе трябваше да ходим пак в 16 часа, а това е негова работа като секретар в комисията. Аз отидох вместо него и хората се питаха: „Къде остана този мъж? Защо не влезе, нали е секретар?! Как може такова нещо – момичето да се разкарва вместо него? Ако не беше тя, нямаше да ви дадат бюлетините…“
Та същият господин, който трябваше да свърши това, говори за мен, че съм си „почивала“. Как не го беше срам, при положение че аз – момиче с двигателни затруднения – тичах из общината… И въпреки всичко той твърдеше, че аз съм си почивала.
Такава наглост, безсрамие и самочувствие не бях виждала – да говори така спрямо мен…
После приключихме и след запечатване на секцията същият ми казва и в колко часа да дойда на 19 април – да съм била дошла в 07:00 ч., защото не съм била нужна и те щели да са там и да са направили всичко. И ако не са достигали бройката от комисията, за да отпечатат секцията, щели да ми звънят да идвам пак на пожар, за да спасявам положението.
Отивам аз в 06:20 ч. – само двама от комисията. Господинът, който се хвалеше, че ще са направили всичко, го нямаше. Дойде едва в 07:00 ч. и познайте – отново нашата секция беше от последните отворили.
Преди да отпечатат секцията ни, председателката ни казва следното: „Сега каква позиция да дам на това момиче, притеснявам се?“ А господинът Мекльов каза следното, отново без капка срам и неуважение спрямо мен: „Спокойно бе, не се тревожи, тя ще седне и ще почива. Ти се благодари, че има само един такъв, че ако бяха повече такива, да видиш…“
Когато чух тези думи, очите ми се напълниха със сълзи – да чуя тези коварни думи спрямо мен и спрямо хората с увреждания, защото той като цяло ни мисли, че ние, хората с увреждания, за нищо не ставаме и нищо не можем. Това е жестока дискриминация спрямо хората с увреждания.
Искам да кажа на този господин, че ние, хората с увреждания, сме много повече от такива като него. Ние сме отговорни, даваме всичко от себе си, за да правим всичко от сърце и с желание. Ние сме преживели толкова трудности в живота си и се борим срещу всичко, винаги сме силни и не сме се предали. Такива като него не са го и сънували, защото не могат да бъдат дори малко като нас.
Това не беше просто обида към мен. Това беше отношение към всички хора с увреждания – че не ставаме, че не можем, че сме там само да „седим“.
Започна изборният ден и аз изявих желание да съм на някоя от позициите. Едвам тогава той каза, че „може“, и това си беше… Жена от комисията видя, че съм пренебрегната, и ми каза да отида на урните и там да съм.
За мен нямаше проблем – аз исках да съм част от екипа и да си съдействаме взаимно. От цялата комисия само четирима души работихме отговорно – едно момиче, две жени и аз.
Аз ставах и сядах хиляди пъти – да казвам на хората на двете урни къде да поставят хартиената и къде машинната бюлетина, обяснявах им какво да правят при машината, когато имаха въпроси, как работи тя, насочвах ги къде и кога да слагат печати, преди да пуснат вота си, да не забравят да се разпишат, преди да си тръгнат. Отделно записвах бройката на гласуващите, давах насоки при определени ситуации какво трябва да правим ние като комисия (дори хора се ядосваха, че не са научили задачите си).
Дори не съм излязла за секунда от стаята в продължение на 18 часа, защото непрекъснато помагах на хората, а други от комисията бяха дошли на почивка и бяха на по-високи постове, без да имат и най-малка представа как се извършва тази дейност и какво правят там. А той точно на тях възлагаше отговорна работа.
И правейки всичко това, което правих аз, този господин да ми определя какви са ми способностите и да ме обижда нагло, без срам, да се държи надменно и високомерно, да се прави на много интелигентен, да изказва мнението си по време на гласуване, спорейки с хората, че неговите мнения, свързани с политика, са правилни. Даже обсъждаше някои от гласоподавателите, че били нагли и неуважителни.
Но как може да твърди това за тях и да говори, че нямали капка възпитание, при положение че неговото поведение – обиди, неуважение, наглост, високомерие и определяне на възможностите на хората – какво е?
Ето от такива „хора“ България е в това състояние!
После исках да съдействам след изборите, като той отново ме унижи и ми даде, колкото да мине номерът, да отбележа на лист колко са хартиените и колко машинните бюлетини, а накрая ми вика: „Защо ги брои, това не беше нужно?!“
Това е едно срамно и отвратително отношение – да се държи така с един човек, какво остава да се държи така спрямо мен… Та същият „човек“ тръгнал да говори за хората, че са били невъзпитани и нагли, а той какъв е?
Аз абсолютно нищо не казах, защото съм възпитано, интелигентно момиче и с такива „хора“ не си заслужава.
Това, което преживях, го възприемам като дискриминация.
Искам да кажа нещо много важно – хората с увреждания не са по-слаби. Напротив. Ние сме силни, защото всеки ден се борим. Преживяваме трудности, които други дори не могат да си представят, и въпреки това продължаваме напред. Не се предаваме.
Аз съм човек, който не се е отказал. Преминала съм през много, но съм се изправяла всеки път. Имам четири висши образования. Работя, старая се, давам всичко от себе си.
Хората, които ме познават, знаят коя съм – отговорна, упорита, сериозна. Знаят, че винаги се старая и че мога.
И точно затова боли, когато някой те подценява и унижава без причина.
А накрая ще кажа само това:
Истинската интелигентност не се крие в думите, които изричаме, а в уважението, което показваме към другите. А човек, който унижава другите, разкрива не тяхната слабост – а собствените си граници.
