Случаят със смъртта на 48-годишния Ивайло Грънчарски от село Палатово, Дупнишко, продължава да буди съмнения и недоверие сред близките му и обществото. След като изкарва само една нощ зад решетките на затвора в Бобов дол, на 3 април 2024 г. Грънчарски издъхва в столичната болница „Пирогов“ в тежко състояние – със съмнения за побой, кръвоизливи и органна недостатъчност.
Случаят започва на 16 март, когато Ивайло, шофьор на ТИР по професия, е приведен в затвора в Бобов дол за да изтърпи ефективна присъда. Причината – заловен да управлява автомобил в нетрезво състояние, при вече наложено условно наказание за същото. Малко след настаняването му, близките му не могат да установят връзка с него. А на следващата сутрин, според официалната версия, той „пада от леглото“ и е откаран в „Пирогов“.
В документите за прием в болницата се посочва, че е докаран със синини по лицето и тялото, разкъсна рана на челото и хематоми около очите. Повече от един лекар отбелязва – „съмнения за нанесен побой“. Състоянието му бързо се влошава – настъпва дихателна, бъбречна и сърдечна недостатъчност, а на 3 април той умира.
Съдебномедицинската експертиза, подписана от д-р Теодора Боянова, заключава, че смъртта настъпва вследствие на остро възпаление на панкреаса и тежки усложнения в белите дробове. Посочва се, че травмите по тялото му са от „твърди предмети с незначителна кинетична енергия“, но не се изключва и мозъчно сътресение. Също така се твърди, че Ивайло е бил лекуван в болницата в Бобов дол – болница, която от години вече не функционира, както подчертават роднините му.
Майката на Ивайло – Добрена Грънчарска – заявява категорично, че синът ѝ е бил напълно здрав и никога не се е оплаквал от заболявания. „Опитаха се да го изкарат тежко болен с някакъв стар документ от преди години. Това беше техният начин да прикрият истината“, казва тя. В продължение на три месеца се опитва да разговаря с ръководството на затвора, без успех. Едва след време директорът Крум Петров я приема, но според нея, отрича всякаква вина на служителите и твърди, че причините са здравословни.
Съмненията на семейството обаче не се изчерпват с „падането от леглото“. Те разказват, че преди да влезе в затвора, Ивайло е бил силно притеснен, включително по лична причина – в миналото е живял с бившата съпруга на служител от системата на затворите. Макар този служител да е преместен в друг обект, според близките, влизането в различни сгради на затвора е възможно и практикувано. Те не изключват възможността въпросният човек или негови приближени да имат връзка със случилото се.
Съкилийникът на Ивайло първоначално споделил, че той е бил пребит, а после сменил версията и казал, че го е намерил паднал. Роднините подозират натиск.
Разследването по случая първоначално се води от две прокуратури – в София и в Дупница – но впоследствие е обединено. Накрая прокурор Анета Стоева прекратява делото, приемайки, че причината за смъртта е естествена. Нито тя, нито директорът на затвора отговарят на ключовия въпрос – как един здрав мъж за една нощ получава травми, несъвместими с „падане от легло“, и умира след усложнения, характерни за сериозно отравяне.
Майката твърди, че е чула от независими източници, че на Ивайло е бил даден антифриз – бързо действащ и труден за откриване токсин, който би могъл да обясни бъбречната недостатъчност и пораженията по органите. Дали това е така – остава неясно. Липсата на пълна медицинска документация, пропуските в камерите и липсата на конкретни отговори засилват подозренията.
Междувременно в родното му село Палатово, върху табло за некролози е поставен плакат с неговото име и снимка. Там, където обикновено хората четат за покойниците си, сега стои лице с необяснима смърт. Репортер на Yugozapad.com забеляза този некролог, разлепен сред останалите, с тежкото мълчание, което витае около него.
Близките не вярват в заключението на прокуратурата. Те са убедени, че Ивайло Грънчарски не е починал от болест, а е убит. И очакват – ако не от институциите, то поне от съвестта на онези, които знаят истината – някой ден да се появи отговор.
