17 юли мина. Пътят между Благоевград и Симитли – не. Затворен. Без обяснение. Без извинение. Без отговорност.
Това е историята на още един „временен“ ремонт, който става част от постоянния пейзаж на хаоса по българските пътища. Само че този път, освен прахоляка, задръстванията и обърканите маршрути, остана и едно натрапчиво усещане – че институциите отдавна не ни броят за хора. За тях ние сме просто статистика – „движението е пренасочено“, „маршрутът е временен“, „срокът е до… някога“.
Хронология на една измама с дата
- На 30 юни стартира рехабилитация на участъка от път I-1 (Е‑79) между Благоевград и Симитли. Според първоначални източници, основната дейност по фрезоване и полагане на нова настилка трябваше да приключи до 2 юли.
- Малко след това се появи нов срок – 17 юли. Агенция „Пътна инфраструктура“ публикува официално съобщение, че дотогава ще бъде положен и горният износващ пласт. Това вече бе втори срок – даден без обяснение защо първият не е спазен.
- Днес сме 21 юли, а пътят все още не е отворен. Забранителните табели стоят. Достъпът при кв. Струвско остава блокиран. Трафикът е отклонен към обходния маршрут през Струмско и АМ „Струма“.
И най-важното: няма нито едно ново съобщение от АПИ. Никой не казва кога, защо, докога.
Два срока, нула отчетност
Какво казва това за институциите?
- Че сроковете им нямат стойност.
- Че обявленията им служат само за да „успокоят“ гражданите, а не да информират.
- Че в България ремонтите не са просто строителни дейности – те са символ на институционална безнаказаност.
Да смениш срока веднъж, е сигнал, че не си се справил.
Да не изпълниш и втория, без обяснение, е арогантност.
Да мълчиш, след като си провалил и двете обещания – това вече е презрение към обществото.
Затвореният Струвско – метафора на затворения диалог
Един от най-абсурдните детайли в ситуацията е именно затвореният вход към Е‑79 при кв. Струвско. Табелата „Забранено за движение“ стои от края на юни. Шофьорите нямат избор – отбиват се към Струмско, объркани и изнервени. Няма указателни табели, няма навременна актуализация на Google Maps, няма човешко отношение.
И всичко това – без комуникация. Защо? Защото в България не е задължително да обясняваш, когато си закъснял. Нито да се извиниш. Просто чакаш хората да се откажат да питат.
Ремонтите се влачат, а гневът расте
Казват, че България има лоша инфраструктура. Това не е вярно. България има лоша пътна администрация. Проблемът не е в асфалта, а в хората, които трябва да го управляват. Те не спазват срокове. Не поемат отговорност. Не разговарят с обществото. Не уважават никого, освен себе си.
В същото време:
- Шофьори търпят задръствания и рискови отклонения.
- Хора закъсняват за работа и важни срещи.
- Туристи биват отблъснати от липсата на елементарна организация.
Кога ще ни омръзне да бъдем търпеливи?
Всеки недовършен ремонт, всяка измислена табела, всяко изчезнало обещание – рушат не пътя, а държавността. Държава, в която институциите не са длъжни да обясняват. Държава, в която обещанието към обществото не значи нищо. Държава, в която мълчанието е институционална култура.
Днес е Благоевград – Симитли. Утре ще е друг участък. Но моделът е същият.
И ако някой пита: „Къде е АПИ?“ – отговорът е ясен:
АПИ е в ремонт. Без срок за завършване.
