Три години преди да си отиде, обичаният актьор Николай Кимчев се среща с близкия си приятел Методи Байрактарски, с когото са приятели от 1999 година. Тяхната връзка не е само професионална – през годините са пили, пеели и се веселили заедно, създавайки незабравими спомени. Това интервю е момент от техните години на приятелство и заедно прекарано време, в което Кимчев споделя своите мисли и преживявания, въпреки че не знае, че това ще бъде едно от последните му интервюта!

5 декември 2014 г.

Актьорът Николай Кимчев е любимец на публиката не само в Благоевград, но и в цяла България. Познат е от десетките си роли в театъра, участвал е в някои от незабравимите български филми, водил е стотици спектакли, концерти и мероприятия, а отскоро радва хората и като певец на авторски македонски песни. Той е роден през студения декември на 1952 година в плевнята на бащината къща в кв. Ораново, град Симитли. Израснал е в обикновено българско семейство. Още като младеж той показва любов към изява пред много хора. Обича да рецитира стихове, да пее и да забавлява приятели и роднини. През 1979 година завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Там усъвършенства и развива таланта си в класа по актьорско майсторство на проф. Димитрина Гюрова. От 1 юли 1979 година до днес Николай Кимчев е част от трупата на Благоевградския театър. Повечето от годините му са изпълнени с роли, които той е изигравал на сцената на Драматичен театър „Никола Вапцаров“. Ако се опитаме сега да изредим дългия им списък, мнозина ще си спомнят образите, които той изгради от края на 70-те години до днес. И то не само защото непременно са били главни роли, а защото във всяка от тях има по нещо от него самия, от неговия човешки характер и темперамент. В същото време в тях откриваме и онази специфична характерност в играта, плод на мисленето и актьорския талант, на работата с режисьора и колегите. Дори при най-бегъл поглед върху галерията от образи, които е изигравал Николай Кимчев, е видно, че той има щастлива актьорска съдба. Манчо Вагарджиев във „Вражалец“, Буланов в „Лес“, Тезей в „Сън в лятна нощ“, Алексей в „Оптимистична трагедия“, Миша Земцов в „Жестоки игри“, Юсуф в „Чудо“, Живко в „Майстори“, Драгоданоглу в „Полите на Витоша“, Стамболов във „Величието и падението на Стефан Стамболов“, Димитър Общи в „Тайната вечеря на Дякона Левски“, Лазар в „Лазарица“, Следователят в „Страшният съд“, Шпигелберг в „Каролина Нойбер“, Президентът в „Коварство и любов“, Еди в „Побъркани от любов“, Авел в „Игра на живота и смъртта в пепелната пустиня“, Оргон в „Тартюф“, Доктор Ранк в „Нора“, Осип в „Ревизор“, Станчо Квасников в „Службогонци“ и много други. Николай Кимчев не е от онези „актьори – пионки“, които доверяват творческата си съдба на директорите и режисьорите, с надеждата, че ще бъдат забелязани и удостоени с полагащите им се роли. Тази надежда доста често се е оказвала илюзионна, а щастливецът – някой друг. Кимчев е един от малкото актьори в българския театър, които се борят, за да получат своите роли. Той не може да си позволи да чака и да си губи времето, а иска да работи, при това здраво, и то с режисьори, от които може да научи много. Това е един парадокс в нашата българска действителност. Дори и при слабата финансова стабилност в театъра и изкуството, единствените, които се борят за повече работа у нас, са актьорите. Или поне така беше до скоро. Кимчев иска да премине през всичко на сцената: да пресъздаде различни, богати и сложни характери, силни и волеви личности, да опита като художник от всички цветове в палитрата на човешката природа – от буйната младежка дързост, през хитрата житейска пресметливост до мъдростта и страданието, в името на високите обществени идеали. Забелязаха го и кинорежисьори като Иванка Гръбчева, Любомир Стайков, Пунчев, Бранев, Комитски, Боджаков. Те му повериха роли, които остават в златната съкровищница на родното киноизкуство.

Срещаме се с Николай Кимчев, с когото се познаваме от много години. Срещали сме се много пъти и то все по-хубави поводи. Днешната ни среща отново е такава. Но оставям г-н Кимчев сам да разкаже за нея.

Разкажете ни откъде тръгва вашият актьорски път?

• Сигурно тръгва от детството, защото моята фамилия беше артистична, в която се събирахме много често и то през цялото време на годината. С моите любопитни очи и уши съм слушал какво се приказва, какво пеят. Опитвал съм се и аз да припявам заедно с тях.

Какъв ученик бяхте?

• Бях непокорен ученик. Редовно ме изключваха от гимназиите и най-накрая завърших в Катунци.

Защо, да не би да се биехте със съучениците си?

• Не, а за търсене на някаква моя правда. И така ставах неудобен на преподавателите и на тогавашните директори. И най-лесният начин за тях беше да те отстранят, за да не им нарушаваш спокойствието и идилията, в която са се устроили.

Доколкото знам, в казармата сте обърнали по-сериозно внимание на актьорството, така ли е?

• Да, тогава ходехме организирано на театър и беше дошъл военният театър в Смолянския квартал Устово. Гледах представлението „Нора“ на Хенрик Ибсен, което след това имах честа да играя. Другото представление беше „Време разделно“. Едното беше по режисура на покойния Любен Гройс, който е бил и в благоевградския театър. Това бяха славни времена. Най-емблематичното му представление беше „Отело“ — нов прочит на „Отело“. „Време разделно“ беше по режисура на моя настоящ, любим приятел Асен Шопов (тогава не съм го познавал). Гледах тези представления и бях много силно впечатлен. Тогава някак си в мен се породи и се загнезди една мисъл, която и до ден днешен не ми е излязла от съзнанието, а именно, че от сцената могат да се кажат истини, които в реалния живот не можеш да кажеш, защото все някой ще ти попречи. Макар и чрез думите на автора, ти можеш да направиш една своя човешка изповед, в която да разкриеш душата си, да разкриеш жаждата си за човечност, доброта, справедливост. И като че ли тогава, без никой да ми казва, се преобърна нещо в мен. Започнах сам да се готвя. Имаше някакъв културен взвод към дивизията в Пазарджик, който се уволняваше и се търсеха нови попълнения. Аз се записах. Отидох в Пазарджик и се явих на прослушване пред една огромна комисия, беше все едно ме приемаха във ВИТИЗ. Огромна комисия в ДНА… После се прибрах в Смолян и след една седмица пристигна телефонограма, в която пишеше: „Школник Николай Кимчев да се яви в срок от 24 часа в дивизията в град Пазарджик“. Отидох в този, така наречен културен взвод, с който обикаляхме поделенията и аз бях нещо като водещ, това, което правя и сега. С разликата, че тогава не играех в роли. Започнах трескаво да се готвя сам. Подчертавам „сам“ да се готвя за ВИТИЗ. Изчетох целия Шекспир в превод на Валери Петров. Избрах си два монолога — единият трагичен на Тимон Атински от едноименната трагедия на Шекспир, а другият беше комедиен на Ланчилото Гобо от „Венециански търговец“ също от Шекспир. За песните нямах никакъв проблем, защото трябваше и да се пее. Никога няма да забравя „Пирин Пее“. Тогава, на един 13 септември, излязоха резултатите. Отивам да гледам списъка с приетите, който беше разделен на мъже и жени. Бяхме заедно с Димитрина Бачева от Благоевград и гледахме списъците. Бяхме 18 кандидати от Благоевградска околия и се оказа, че само ние двамата бяхме приети. Поглеждам аз в дамския списък и първото име, което виждам, е Димитрина Бачева, а в другия списък не мога да се открия… Голямо вълнение и тогава… Бачева погледна и каза: „Ето те на второ място!“ А аз нагоре и не смея да погледна… Гледах от средата надолу… И така, радост голяма беше.

Как го приеха родителите ви?

• С радост, но и родителите ми и близките ми казваха: „Къде си тръгнал? Там нещата са сложни, там трябват много връзки…“ Обаче мен ме водеше някакво вътрешно чувство и ми даваше ежедневен кураж по време на изпитите. Тогава изпитите бяха цял месец. Приеха ме… Беше голяма радост и вълнение, но после започнаха терзания, защото тази професия не е никак проста. Сравнявам я с миньорската професия. Позволявам си да правя това сравнение, защото заради тези изключвания от училище ми се е налагало да влизам в мината. Трябваше да се изкарват пари, защото ме беше срам от родителите ми.

Помните ли първата си роля?

• Първото ми предложение за роля в киното дойде още във втори курс, за филма „Записки по българските въстания“. Сега, като го гледам след толкова много години, виждам там някакво момченце с дълга коса. И аз трудно се разпознавам 🙂 Исках да си се върна в Благоевград. Нещо ме теглеше насам, иначе бях разпределен в Русе. Но така се обърнаха нещата, че моята съпруга беше приета за асистент в Югозападния университет и аз си написах една молба до Министерството на културата, те ми направиха преразпределение и си се върнах в Благоевград.

Какво се случи от тогава до сега?

• Ооо, през годините се случиха много неща. Най-радостен съм, че устисках да си остана тук в Благоевград. Защото има една порода актьори, аз не ги упреквам, разбира се, но те седят 2-3 максимум 4 години в един театър и след това, когато омръзнат на публиката, отиват в друг областен театър, някъде в другия край на България. И там пробутват своите номера, които тамошната публика не ги познава. Аз съм противник на това. За всяка роля се започва, като от първи клас. Нов човек, нов образ, нов герой… Трябва да го разучиш, да разбереш какво му е било детството. Все едно, както аз сега разказвам за себе си на читателите на Топ Преса. Мисля, че през годините съм успявал да се доближа до персонажите и да се отдалеча колкото се може повече от себе си.

Вие бяхте и директор на Драматичен Театър „Никола Вапцаров“, какво променихте след встъпването си в длъжност?

• Ще навлезем в една тема, в която рискувам пак да кажа неща, които казвах като ученик и ме изгонваха от училището… Независимо от това, че всички смятат, че театралната реформа на министъра на културата Вежди Рашидов е много успешна, аз смятам, че тя е погрешна, за да не кажа порочна. Тя важи само и единствено за театрите на авеню „Раковски“. София е огромен град. Двумилионен град, там за всичко има хора. Аз ги виждам, като идват тук на гастроли. Публиката дава по 10-12 лв. за билети, за да види някой човек от екрана, когото гледат всяка вечер. Било от „Кумиците“, било от сериалите, но след представлението са страшно разочаровани… Защото представленията са мобилни. Мобилни, но те всъщност са нищожни. Нямат никакъв декор. Слагат два стола и една маса и започват да се играят едни неща, които нямат нищо общо с театралната атмосфера. И още, когато започна тази реформа на събранието на директорите, аз казах, че ще минат 4-5-6 години и ще се заговори за качеството на българския театър. Нивото на българския театър пада поголовно в резултат на стремежа да се продадат бройките билети. Никой не говори и не мисли за художествената стойност. Театърът трябва да отлепи зрителя от земята, да го повдигне и да го прати в друго измерение. И в този смисъл, ти отговарям на въпроса, че никой не си позволи да направи Шекспир, да си позволи да направи Чехов, Нушич… Имена, които сами по себе си са завоювали място в световното театрално пространство и не могат да бъдат отминати. Целта никога не ми е била да има много зрители, а колко зрители ще разберат видяното на сцената. Други неща, които ми се случиха като директор… Аз винаги съм мислил за мига, в който няма вече да бъда директор, и се оказа, че това е правилно, защото сега с хората, на които съм бил директор, сме в прекрасни отношения. Не усещам никакво такова отношение от рода: „Абе, ти докато ни беше директор, разгони всичко“. Напротив, имаме едно всеотдайно, другарско чувство. Другото голямо изпитание за мен беше ремонтът на театъра — гримьорни, администрация, репетиционни зали… Всичко беше развалина. Ти знаеш какво беше, идвал си не веднъж. Сега всички, които виждат какво сме направили, казват, че по-добре не може да бъде направено. Но постигнах това с цената на стотици безсънни нощи. Ние буквално хванахме последното купе на последния вагон от влака, за да направим този ремонт с помощта на тогавашния министър Стефан Данаилов. Той не вярваше, но като дойде и видя, каза, че това в София за толкова пари не може да се случи. Викам му: „Е, ми много крадете в София, какво да ви правя!“ 🙂
  Гордея се с ремонта на театъра, казвам го без да се притеснявам, даже го казвам с гордо вдигната глава.

Имате няколко роли във сериалите, тези, които нашумяха доста.

• Да, имам 3-4 участия. Едното е в „Столичани в повече“. Участвам малко и в „Под прикритие“ и „Кантора Митрани“… Много хора ме поздравяват и ми казват, че на екран стоя много добре.

Какво ще споделите за пеенето?

• Пробвал съм се да пея, като ученик, песните на Константин Казански и Петър Чернев… „Шарени черги“. Даже това беше една от песните, с която се явих за естрадна песен във ВИТИЗ, но животът така се завъртя, че станах актьор. Мечтаех да стана певец и сега, на финалната права на актьорското поприще, се оказа, че има друга успоредна пътека, която се нарича пеене 😉 Много хора са ми казвали: „Защо не вземеш да запишеш някоя песен?“, но аз винаги съм се отнасял предубедено към всички тези подмятания. Но стана така, че животът ме срещна с Димитър Янев. Дойде първата Македония Фолк, песента „Македонийо“, която в началото страшно се съпротивлявах да разбера същността на това, което има в нея. Те пък взеха, че ми дадоха голямата награда. И оттам снежната топка се затъркаля. Аз исках да пея само стари народни песни, които са полу забравени. Песни, които знам от братята си, от родителите ми. Такива песни, които се пееха в нашата къща… Но ето, животът е толкова пъстър и разнолик, че той ме прати повече в авторските песни.

Аз подразбирам оттук-оттам разни неща и научих, че вие готвите нещо голямо на 12 декември, а и виждам, че в момента подготвяте и списъка с официалните гости.

• Ей, голяма работа си, Байрактарски… Аз се шегувах с ТВ Родина, нали там ме въртят от време на време, и с г-н Руйчев се шегувахме, да пише вместо „Очаквайте“, да напише „Най-накрая“, защото много дълго се проточи. Но няма какво да се лъжем, всичко е въпрос на средства. Слава богу, намериха се двама души, които ми повярваха и обезпечиха финансово реализацията на този диск. Който диск ще ми е първият за моите 62 години. Късно, късно… Но по-добре късно, отколкото никога… Ние много обичаме ролите си, но като се спусне завесата, всичко умира. Докато в киното и песните, това което е запечатано на лента, остава за поколенията.

От архивите на Методи Байрактарски / Yugozapad.com

За още интересни новини ни последвайте във Фейсбук  –  facebook.com/YugozapadNEWS