Когато някой си отиде, често въздишаме с думите: „Такъв е животът.“ Казваме го като утеха, като обяснение, като начин да продължим. Но ако се замислим — не животът ни ги отнема, а смъртта. Животът е онова, което сме имали с тях: разговорите на пейката пред блока, смехът около масата, тишината, в която сме били заедно. Смъртта е тази, която спира всичко това. Рязко. Неочаквано. Без възможност за сбогом.
Понякога смъртта идва, преди да сме чули последния им съвет. Преди да ни заръчат нещо. Преди да сме им казали колко ги обичаме. Остават ни недовършени изречения, незададени въпроси, неизказана благодарност.
И тогава се питаме — ако можехме да говорим с тях още веднъж, само веднъж… ако имахме право на един последен телефонен разговор… какво бихме им казали?
Може би: „Прости ми, че не казах навреме колко много значеше за мен.“
Или: „Липсваш ми повече, отколкото думите могат да поберат.“
Или просто: „Обичам те. Благодаря ти.“
А ти, читателю на Yugozapad.com, ако имаше възможност за един-единствен разговор с онзи човек, когото вече няма, какво би му казал?
