На 24 май цяла България се облича в букви, в слово, в гордост. Улиците гърмят от детски гласове, училищни шествия и празнични песни. Но тази година в Добринище цареше тишина. Празникът на българската просвета и култура подмина града така, сякаш нямаше за кого да спре.
Празният училищен двор, сниман и публикуван от местен жител, стана символ не на забрава, а на неглижиране. Защото забравата е човешка, но неглижирането е системно. Тази снимка предизвика десетки коментари и емоционални реакции в социалните мрежи. Хората питат – с право – кой е отговорен. Училището? Читалището? Кметството? Или ние всички, които позволяваме това да се случи?
Сред коментарите изпъква горчивата ирония, че в съседния Банско тържество е имало. И то не защото там няма трудности, а защото очевидно има желание. В Добринище също има хора с идеи, с дух, с хъс. Но изглежда, че някъде между културния календар и читалищната дейност се губи нещо съществено – уважението към собствените ни празници.
Особено тревожно е, че според коментари в публичното пространство, в бюджета на местното читалище е имало предвидени средства за празнична програма. Къде са тези пари и защо не са реализирани в тържество – предстои да се изясни. Но въпросът вече не е само финансов. Въпросът е морален.
Какво послание изпратихме на децата си тази година? Че няма смисъл да се обличат в носии или да рецитират стихове? Че празникът е важен само, ако има кой да го организира? Или, по-страшното – че празникът е без значение?
24 май не е просто дата. Той е идентичност. Ако започнем да я подминаваме, с какво ще останем?
