На 25 април 2025 година отбелязваме 63 години от рождението на една от най-светлите фигури в българската литература — Петя Дубарова. Родена в Бургас, в сърцето на морето, тя остава завинаги символ на чистотата, бунта и трагичната красота на младостта.
Петя започва да пише стихове още като дете, а първите ѝ публикации се появяват във вестници и списания като „Септемврийче“, „Народна младеж“, „Родна реч“ и „Младеж“. Подкрепяна и насърчавана от големи имена като Христо Фотев и Григор Ленков, тя развива стил, който впечатлява с емоционална зрялост, непосредственост и необикновена музикалност.
Ученичка в Английската гимназия в Бургас, Петя мечтае за големи сцени и чужди светове, като паралелно с поезията се увлича и по преводаческото изкуство. Превежда песни на „Бийтълс“, „Би Джийс“ и „Смоуки“, търсейки начин да пренесе бунта и меланхолията на рок поколението и у нас.
Зад сияйната усмивка на Петя стои душа, ранима и търсеща истината. Преживява първата си любов по време на снимките на филма „Трампа“ през 1978 година, но след болезнената раздяла с любимия човек, усещането за самота се задълбочава. Несправедливо обвинение в саботаж по време на училищна бригада окончателно разклаща вярата ѝ в света на възрастните.
На 4 декември 1979 година България губи едно от най-ярките си пера. Само на 17 години, Петя решава да напусне живота доброволно. Нейната последна бележка е кратка, но изпълнена със смразяваща поетичност — мълчалив вик за прошка, обида и вечен сън.
Въпреки младата си възраст, Петя Дубарова оставя богато творческо наследство — над 200 стихотворения, десетки разкази, преводи, фрагменти. След смъртта ѝ излизат сборниците „Аз и морето“, „Най-синьото вълшебство“, „Лястовица“, които печелят сърцата на хиляди читатели. Днес нейната поезия се изучава в училище, а нейният образ живее в музика, кино и литература.
През 2021 година филмът „Петя на моята Петя“ вдъхнови ново поколение да се запознае с нейната съдба — история за смелостта да останеш верен на себе си, дори когато светът е чужд и жесток.
Днес Дом-музей „Петя Дубарова“ в Бургас пази спомена за момичето, което мечтаеше да обича, да пътува и да остави следа. Нейната синя поезия ни напомня, че младостта е вечна — когато е преживяна истински.
Петя Дубарова не остаря. Тя остана на 17 — завинаги млада, завинаги жива.
